Публикация първа
С тази публикация ще започна да ви разказвам разни истории за едни, дето ги бяха предвидили да бъдат някакви и един, който не го бяха предвидили. Или по-точно една част от историите на моя живот със реалните участници, като ще пропусна тези, които не са между живите, макар че някои от тях, бяха едни от най-сърцатите хора. Защото и най-жестокия бандит има по-голямо сърце от лукавата и мазна мижитурка. И за това много хора - наивни и диви, но сърцати не са между живите, но за сметка на това мижитурките все още не можем да ги изтрием от медиите, те са вечно оцеляващи.
Защото кукловодите, които разработиха мойте набори, държат на синджир всичките тези мижитурки.
Живеем в държава, в която дядовците превърнаха синовете си в безграбначни същества, а дъщерите си в курви, избиха внуците си и направиха внучките си проститутки, само и само за да си запазят собствеността върху някакви морално остарели материални блага.
Щях да съм много щастлив, ако можеше заедно с тях на днешно време да погребем и грозните обекти, които ни оставиха по-цялата територия на нашата прекрасна страна, но уви, ще са ни необходими доста финансови ресурси, за да се справим с тяхната безумна грандоманщина,
наследена и от безграбначните им синове.
На нас те оставиха само задълженията си и грозотата, която създадоха с тях.
Ще започна с Алексей Петров, двадесет години назад във времето. Млад, силен, вярващ в това, което прави, но дълбоко наивен, доверил се на кукловодите, че върши неща, без които няма как да оцелее нашата родина.
Когато се запознах с него, излъчваше огромно мъжкарство, беше убеден, че няма как държавата да се справи без него, беше изпратен в една чужда държава на обучение, за да се научи да се справя с престъпността, която се очакваше да се появи, сега след промените - всъщност те вече бяха факт, защото Тодор Живков през предната година беше паднал от власт и у нас беше дошла свободата и демокрацията, но и те като социализма и комунизма, имаха нужда от страж и жертви.
Оставяйки обаче насаме и разхождайки се, както с него, така и още някои други, незнаещи езика в тази държава и налагайки се да им превеждам в свободното им време, маските падаха и тогава наивността им излизаше наяве моментално.
За разлика от мен обаче, те не научиха, това, което аз научих от моя треньор по карате-до - между другото треньор на българският национален отбор по карате-до по това време, както и единия от неговите треньори. За сметка на това аз не научих каратето, защото разбрах, че нещо не е за мен, но трябваше да минат доста години, за да осъзная, че причината е здравословна. Та накратко, той и другите бяха предвидени да опазят свободата и демокрацията, дошли с късната ноемврийска есен на 1989 г.
През лятото на следващата година, след запознанството с Алексей Петров, седях в градината на Гранд хотел София, днес по-известен като Радисън, но и тогава, и сега парламентарните мишки и плъхове не можеш да ги изгониш от там, без значение колко ще им вдигнеш цената на кафето, те все имат пари да си платят, явно заплатата им основно отива за кафета.
Та седя си аз там с един човек на една преклонна възраст от над 65 години.
Говорим си и към нас се приближава някой - разбрах по израза на лицето на моя събеседник, тъй като бях с гръб.
Те се здрависаха и след това той ме запозна с Иван Костов, след като Костов тръгна навътре в двора на градината, моят събеседник ми каза: "Той ще стане голяма работа, така са го предвидили."
Обърнах се да го погледна още един път, червено лъвско панталонче над глезените, бели чорапи, черни обувчици, бяла ризка с къс ръкав до подмишниците и черна чанта в ръка, бая се позачудих какъв голям човек ще става, но аз имам един хубав навик да си замълчавам в такива моменти. Та замълчах си, само си погледнах мойте обувки, които бяха тимберланд, но по-важното е че си ги бях купил с пари, които съм си изкарал лично. Откровено казано, по онова време ми беше достта неудобно като се движех из София, защото хората навсякъде ме заглеждаха, просто в София такива дрехи не се продаваха тогава.
Бяха времена на промени, времена на бизнес - нормално, и аз станах бизнесмен, а имах и предимство, учех в друга държава, и то капиталистическа, което ми даваше възможност за контакти, които повечето хора нямаха.
С мои познати започнахме да работим заедно тук, в страната, отделно аз вече се бях запознал с доста хора в страната, където учех защото не само следвах, но и работех като барман в продължение на една година и нещо.
Занимавахме се с търговия, пътувахме, изкарваха се пари, нямаше проблем да звъннеш на някой познат и да му кажеш: "Трябват ми сто хиляди, утре или в други ден ти ги връщам." Нямаше договори, нямаше условия - всичко на честна дума.
По това време всякакви герои - сега мастити бизнесмени купуваха от нас и препродаваха.
Дворът на централата на Първа частна банка, моя милост - остри черни кожени каубойски ботуши, дънки и дънкова риза лейвис и черен кожен елек, беше на мода в държавата в която следвах и живеех.
До мен Васко, костюм, вратовръзка, куфарче в ръка, нервно пристъпя от крак на крак, цигара след цигара и само пита: "Сигурен ли си, че ще ни приеме?" Малко преди това сме при секретарката на Венци Йосифов, която ни е казала, че г-н Йосифов й е предал да го изчакам, защото му се е наложила важна среща и след нея ще ме приеме.
Още малко предистория: пътувайки и занимавайки се с търговия, за кратко време се запознахме с най-различни хора, знаете какви времена бяха, всеки беше тръгнал да прави бизнес.
Така се запознахме с Цецо и Васко от Плевен. Оказа се, че имали някаква връзка с Русия, можело да започнем по-голям бизнес с тях - с нашите възможности и с техните, щели чудеса да стават, мед и мляко щели да потекат. Направиха се общи фирми, тръгнаха едни преговори, аз постоянно все задавах едни въпроси на хората от моя отбор, защото ние се смятахме за отбор не за бизнесмени.
Тогава си имахме един лав и те ми викаха "Пеше", та питам ги аз и искам да разберем, някой неща, но тези Цецо и Васко все се измъкват, а моите хора ми викат: "Стига бе, Пеше, какво те притеснява, щом хората не искат сега да отговорят, сигурно не му е дошло времето.
Та така, приеха ни, Васко се успокои, нещата тръгнаха, но аз пак продължих да питам, защото все повече нещо не ми харесваше. В крайна сметка се стигна до там моите хора да ми кажат, че Васко и Цецо не искали да говорят, пред мен, защото аз вместо да съм се съсредоточал върху нещата, все някакви въпроси съм задавал и по-добре да не съм присъствал на срещите, да не съм се притеснявал, мойто не се губело ниe сме били един отбор, аз казах ок, така да бъде.
Минаха няколко месеца и един ден се оказа че нашият цял отбор е извън играта.
А Цецо и Васко се оказаха подполковник и полковник от ДС Плевен - предвидени за бизнесмении. А тяхната връзка с Русия от доста години вече не е между живите. На един по късен етап и Цецко изгорял.
Васко Александров се оказа собственик на Агрополихим. Даже по едно време и вестник "Сега" имаше желанието да научи откъде Васко е имал парите за покупката.
Моят отбор остана с лафа: "Пеше, Пеше, не те послушахме, Пеше..." Нещо като, беше, беше, ама беше.
И изведнъж започнаха едни завличания, едни изнудвания и цялото доверие, което съществуваше до този момент се срина.
Оказа се, че без да разберем, сме влезнали в ерата на ченгетата и мутрите, откъде изпълзяха, така и не се разбра, но това продължава и до днес.
Всъщност от днешна гледна точка, те отникъде не са изпълзяли, те през цялото време са си били тук, както преди 1989 г., така и сега, всъщност още от Османската Империя - заптиета и хайдути, жандармерия и партизани, а сега ченгета и мутри.
Оказа се, че ние сме изпълзяли отнякъде, те винаги са си били предвидени.
От гореизброените лица ще отделя две, може би много хора няма да ме разберат, но каквито и да са били Алексей Петров и Венци Йосифов, каквито и да са сега, за мен те са Сърцати.
А ние, Пешовците се наложи да започнем отначало, само че вече поотделно.
сряда, 27 октомври 2010 г.
понеделник, 25 октомври 2010 г.
Истинският бандит
Скъпи Приятели и Поданици,
Днес ще ви разкажа една история за двама души,
които не са между живите, но които аз няма как да забравя.
Първият беше мой добър познат, макар че за неговата махала и кварталите около нея беше ужас още от най-ранна детска възраст. Ако си спомням добре, още на 13-годишна възраст му бяха пришили кварталния. Но към мен имаше някакво друго отношение, просто ставаше друг като ме види.
Вторият го срещнах по-късно, когато започнах да ходя по нощни заведения. Познавах го много бегло. Когато много често се срещаш с някого по заведенията, в един момент започваш да си казваш здрасти, та с него си останахме само на поздрав.
Те просто си бяха родени луди глави, както казваше баба. А аз ще кажа че те просто си бяха родени бандити. Или ако живееха в индийската джунгла, нямаше как да бъдат нещо друго освен "бенгалски тигри". Просто носеха едно излъчване... да не се изправяш пред тях.
Дойде демокрацията и мисля, че не е трудно да се сетите какви станаха или всъщност си останаха истински бандити. Не си спомням и двамата да съм ги виждал с охрана около тях, никога не съм виждал тези с черните дрехи или два-три автомобила и тем подобни атрибути.
Всъщност, за да имаш охрана - от днешна гледна точка, или си мишка на кукловодите, които са ти назначили охрана или си станал водач на глутница кучета, които нямат друг начин да се прехранват. Та тях, двамата поне аз не съм ги виждал с охрана. Виждал съм ги, ако не сами, то най-много с още един или двама души, но за компания. Те и двамата умееха да се забавляват по техния си начин. Годините минаваха, все по-рядко ги виждах, просто нашите пътища се разделиха, може би през това време са разплакали много хора. Наистина не знам, какво са правили. Един ден в медиите съобщиха, че единия са го убили, не след дълго прочетох, че и другия е убит.
Вървя си из центъра на София, обикалям магазините - нещо си търсех... Влизам в един и веднага
виждам първия, за който ви разказвах. Тръгвам към него и преди да съм успял да го поздравя, той ми казва: "Иво, не ме познаваш!". Обръща се, а аз го подминавам и влизъм навътре. След малко, докато разглеждам дрехите в магазина, той се приближава и ми казва: "Виж, моята изтече, но най-малко искам да се случи нещо на човек като теб. Затова от днес нататък, ако някъде се видим, прави се че не ме познаваш".
Това беше и последната ни среща. Вече знаете, какво съобщиха медиите след около една година!
В началните години на демокрацията в София нямаше много заведения, още по-малко хубаво направени. Един ден с мой близък познат, разхождайки се по една от централните софийски улици, открихме, че е отворено ново.
Ние станахме първите редовни клиенти, че дори първия месец и половина вечерно време си бяхме само нашата компания. След това се превърна за дълго в едно от хитовите места на София, кой ли не се изреди да минава оттам.
Започна да се пълни, да няма места, защото не беше голямо, но винаги имаше една свободна маса точно до вратата на тоалетната. Решихме да си я направим нашата маса, тя дори не се виждаше от другата част на заведението.
И започна един купон на тази маса, играехме на карти, на дарц, вицове, смях, слагахме чинийка за стотинки за тези, които ходеха до тоалетната. И в един момент, независимо че масата не се виждаше от другата част на заведението, тя се превърна в атракция.
Та вторият, за който ви разказвам, започна също да идва по това време в заведението с тогавашната си приятелка и тяхна компания. Те почти всяка вечер бяха там. Той беше болезнено ревнив да не му погледнеш приятелката. Ако някой тръгнеше да му заговаря жената, с която е, често се стигаше и до бой, но това се случваше основно преди 89-та.
Та една вечер неговата приятелка и нейна приятелка се появиха при нас и ни попитаха: "Можем ли да поиграем карти с вас?"
Ние се спогледахме и казахме "ок", а малко по късно под формата на майтап, но и наистина, им подхвърлихме:"Ей да не отнесем някой бой заради вас!?" Защото това, където ви разказах по горе, си беше всеобща тайна. Приятелката му ни отговори: "Няма, той няма нищо напротив." И така те станаха почти всяка вечер част от компанията. Идваха при нас, а техните приятели си седяха в другата част на заведението.
През това време ние доста пътувахме и имаше моменти, в които ни нямаше за по-дълго в София.
Една вечер отиваме в заведението, тръгваме да си сядаме на масата и гледаме - табелка резерве. Барманът, който си беше жив хамстер, започна да кърши ръце, че масата била запазена.
Питаме за кой е запазена. Та ние година и половина вече седим на тази маса и цяла София знае за това, а той отговаря: "Не мога да ви кажа."
Както и да е, решихме да останем и да видим за кого е запазена. След известно време дойде вторият, за когото пиша и седна на масата. Вече разбрахме за какво става въпрос! Явно не е издържал на това, че в продължение на много вечери, на нашата маса седеше неговата приятелка.
Попитахме сервитьорката дали знае нещо и се оказа, че той е предложил да плати масата за един месец напред и е казал че ще я плаща всеки месец предварително.
А хамстерите или дъвчат, или въртят колелото - при тях няма средно положение. Те винаги ще си останат ненаситни, та дори и за домашни мишки не стават!
Дали ще ме разберете или не - това за мен е без значение, но е нужна много сила да се родиш без охрана, да живееш без охрана и да умреш без охрана.
Не знам дали се сетихте, но за сигурност и застраховка, въобще не го направих на въпрос...
Днес ще ви разкажа една история за двама души,
които не са между живите, но които аз няма как да забравя.
Първият беше мой добър познат, макар че за неговата махала и кварталите около нея беше ужас още от най-ранна детска възраст. Ако си спомням добре, още на 13-годишна възраст му бяха пришили кварталния. Но към мен имаше някакво друго отношение, просто ставаше друг като ме види.
Вторият го срещнах по-късно, когато започнах да ходя по нощни заведения. Познавах го много бегло. Когато много често се срещаш с някого по заведенията, в един момент започваш да си казваш здрасти, та с него си останахме само на поздрав.
Те просто си бяха родени луди глави, както казваше баба. А аз ще кажа че те просто си бяха родени бандити. Или ако живееха в индийската джунгла, нямаше как да бъдат нещо друго освен "бенгалски тигри". Просто носеха едно излъчване... да не се изправяш пред тях.
Дойде демокрацията и мисля, че не е трудно да се сетите какви станаха или всъщност си останаха истински бандити. Не си спомням и двамата да съм ги виждал с охрана около тях, никога не съм виждал тези с черните дрехи или два-три автомобила и тем подобни атрибути.
Всъщност, за да имаш охрана - от днешна гледна точка, или си мишка на кукловодите, които са ти назначили охрана или си станал водач на глутница кучета, които нямат друг начин да се прехранват. Та тях, двамата поне аз не съм ги виждал с охрана. Виждал съм ги, ако не сами, то най-много с още един или двама души, но за компания. Те и двамата умееха да се забавляват по техния си начин. Годините минаваха, все по-рядко ги виждах, просто нашите пътища се разделиха, може би през това време са разплакали много хора. Наистина не знам, какво са правили. Един ден в медиите съобщиха, че единия са го убили, не след дълго прочетох, че и другия е убит.
Вървя си из центъра на София, обикалям магазините - нещо си търсех... Влизам в един и веднага
виждам първия, за който ви разказвах. Тръгвам към него и преди да съм успял да го поздравя, той ми казва: "Иво, не ме познаваш!". Обръща се, а аз го подминавам и влизъм навътре. След малко, докато разглеждам дрехите в магазина, той се приближава и ми казва: "Виж, моята изтече, но най-малко искам да се случи нещо на човек като теб. Затова от днес нататък, ако някъде се видим, прави се че не ме познаваш".
Това беше и последната ни среща. Вече знаете, какво съобщиха медиите след около една година!
В началните години на демокрацията в София нямаше много заведения, още по-малко хубаво направени. Един ден с мой близък познат, разхождайки се по една от централните софийски улици, открихме, че е отворено ново.
Ние станахме първите редовни клиенти, че дори първия месец и половина вечерно време си бяхме само нашата компания. След това се превърна за дълго в едно от хитовите места на София, кой ли не се изреди да минава оттам.
Започна да се пълни, да няма места, защото не беше голямо, но винаги имаше една свободна маса точно до вратата на тоалетната. Решихме да си я направим нашата маса, тя дори не се виждаше от другата част на заведението.
И започна един купон на тази маса, играехме на карти, на дарц, вицове, смях, слагахме чинийка за стотинки за тези, които ходеха до тоалетната. И в един момент, независимо че масата не се виждаше от другата част на заведението, тя се превърна в атракция.
Та вторият, за който ви разказвам, започна също да идва по това време в заведението с тогавашната си приятелка и тяхна компания. Те почти всяка вечер бяха там. Той беше болезнено ревнив да не му погледнеш приятелката. Ако някой тръгнеше да му заговаря жената, с която е, често се стигаше и до бой, но това се случваше основно преди 89-та.
Та една вечер неговата приятелка и нейна приятелка се появиха при нас и ни попитаха: "Можем ли да поиграем карти с вас?"
Ние се спогледахме и казахме "ок", а малко по късно под формата на майтап, но и наистина, им подхвърлихме:"Ей да не отнесем някой бой заради вас!?" Защото това, където ви разказах по горе, си беше всеобща тайна. Приятелката му ни отговори: "Няма, той няма нищо напротив." И така те станаха почти всяка вечер част от компанията. Идваха при нас, а техните приятели си седяха в другата част на заведението.
През това време ние доста пътувахме и имаше моменти, в които ни нямаше за по-дълго в София.
Една вечер отиваме в заведението, тръгваме да си сядаме на масата и гледаме - табелка резерве. Барманът, който си беше жив хамстер, започна да кърши ръце, че масата била запазена.
Питаме за кой е запазена. Та ние година и половина вече седим на тази маса и цяла София знае за това, а той отговаря: "Не мога да ви кажа."
Както и да е, решихме да останем и да видим за кого е запазена. След известно време дойде вторият, за когото пиша и седна на масата. Вече разбрахме за какво става въпрос! Явно не е издържал на това, че в продължение на много вечери, на нашата маса седеше неговата приятелка.
Попитахме сервитьорката дали знае нещо и се оказа, че той е предложил да плати масата за един месец напред и е казал че ще я плаща всеки месец предварително.
А хамстерите или дъвчат, или въртят колелото - при тях няма средно положение. Те винаги ще си останат ненаситни, та дори и за домашни мишки не стават!
Дали ще ме разберете или не - това за мен е без значение, но е нужна много сила да се родиш без охрана, да живееш без охрана и да умреш без охрана.
Не знам дали се сетихте, но за сигурност и застраховка, въобще не го направих на въпрос...
Българско Овчарско Куче
Скъпи поданици,
не зная да ли сте запознати със следния факт.
Българското овчарско куче, както и каракачанското куче, са породи, уникални с това, че могът да бъдат обучени да изкарват сутрин стадото на паша и да го връщат вечер в кошарата без пастира. Разбира се, това се е случвало в едни други времена, но тъй като всичко ново е добре забравеното старо, в този момент имаме невероятната възможност да наблюдаваме това на живо и дори да участваме пълноценно или непълноценно.
Все пак живеем в правова и демократична държава, при това член на една по-голяма кошара, наречена Европейски съюз.
Затова аз съвсем съзнателно гласувах за българското овчарско куче, тъй като през последните години се нагледах на всякакви идиоти, кретени и чучела.
Самият аз дори лично участвах в създаването на една партия от мишки и няколко плъха, дори бях член на изпълнителното бюро, нещо като ЦК на партията, защото в онзи момент от моя живот обстоятелствата ме бяха притиснали и смятах, че това е единственият начин да помогна както на себе си, така и на държавата като цяло. Така че близо две години от моя живот минаха и в това направление. Но това е тема на друг разговор и затова ще спра дотук с нея.
Та стопаните на по-големия селскостопански двор видяха, че няма как да се оправят с паплачта, нарекла се политически елит, а същевременно в полезрението им попадна българското овчарско куче - и понеже те водят всякакви записки за нас от много векове насам, сигурно някой се е сетил за определените качества на породата и решиха да му дадат подкрепа с надеждата, че един ден може и да се появи пастир.
Те много добре знаят, че то...
... не е изпращано на обучение в Лондон от Партията Майка;
... не се е съгласявало да дойде в България, защото е имало да получава някакви имоти;
... не е историк;
... не ни е убеждавало, че пътят за Европа минава през Босфора;
... не е разпродало държавата на безценица, а след това ни е казало, че ще ни чака на някакъв завой по пътя за Европа, то ние винаги сме си били в Европа;
... не е успяло за кратко да открадне много и да остане неразбрано;
... то дори не е професор;
... и преподавателка в университет не е;
... няма и намерение да сдава властта, както и едните, и другите направиха в началото;
... и куфарчета няма как да раздава, защото такива вече няма;
... то е само Българско овчарско куче.
Засега масовата овца в кошарата България си го харесва, а това, че - по всичко личи, че ще се повтори зимата от периода с куфарчетата, която беше умишлено причинена, няма как да се препише на българското овчарско куче.
Щото тези от големия селскостопански двор са много наясно със ситуацията и затова го вързаха и му казаха "Дръж и пази!", то горкото на това и е учено.
Така че няма и какво толкова да очакваме да се случи.
Пък аз получих възможността да изразя правото си на глас, не, че преди не ходех да гласувам, но понеже не харесвах тези, които се предлагаха, събирах всичките бюлетини и ги слагах в плика заедно.
Ще бъда много щастлив, ако сега, когато се прави новият изборен закон, се въведе и една допълнителна бюлетина на която да пише:
" Не избирам никой от идиотите, които сте предложили, дайте други!"
Тогава ще има смисъл да ходя до изборната урна.
не зная да ли сте запознати със следния факт.
Българското овчарско куче, както и каракачанското куче, са породи, уникални с това, че могът да бъдат обучени да изкарват сутрин стадото на паша и да го връщат вечер в кошарата без пастира. Разбира се, това се е случвало в едни други времена, но тъй като всичко ново е добре забравеното старо, в този момент имаме невероятната възможност да наблюдаваме това на живо и дори да участваме пълноценно или непълноценно.
Все пак живеем в правова и демократична държава, при това член на една по-голяма кошара, наречена Европейски съюз.
Затова аз съвсем съзнателно гласувах за българското овчарско куче, тъй като през последните години се нагледах на всякакви идиоти, кретени и чучела.
Самият аз дори лично участвах в създаването на една партия от мишки и няколко плъха, дори бях член на изпълнителното бюро, нещо като ЦК на партията, защото в онзи момент от моя живот обстоятелствата ме бяха притиснали и смятах, че това е единственият начин да помогна както на себе си, така и на държавата като цяло. Така че близо две години от моя живот минаха и в това направление. Но това е тема на друг разговор и затова ще спра дотук с нея.
Та стопаните на по-големия селскостопански двор видяха, че няма как да се оправят с паплачта, нарекла се политически елит, а същевременно в полезрението им попадна българското овчарско куче - и понеже те водят всякакви записки за нас от много векове насам, сигурно някой се е сетил за определените качества на породата и решиха да му дадат подкрепа с надеждата, че един ден може и да се появи пастир.
Те много добре знаят, че то...
... не е изпращано на обучение в Лондон от Партията Майка;
... не се е съгласявало да дойде в България, защото е имало да получава някакви имоти;
... не е историк;
... не ни е убеждавало, че пътят за Европа минава през Босфора;
... не е разпродало държавата на безценица, а след това ни е казало, че ще ни чака на някакъв завой по пътя за Европа, то ние винаги сме си били в Европа;
... не е успяло за кратко да открадне много и да остане неразбрано;
... то дори не е професор;
... и преподавателка в университет не е;
... няма и намерение да сдава властта, както и едните, и другите направиха в началото;
... и куфарчета няма как да раздава, защото такива вече няма;
... то е само Българско овчарско куче.
Засега масовата овца в кошарата България си го харесва, а това, че - по всичко личи, че ще се повтори зимата от периода с куфарчетата, която беше умишлено причинена, няма как да се препише на българското овчарско куче.
Щото тези от големия селскостопански двор са много наясно със ситуацията и затова го вързаха и му казаха "Дръж и пази!", то горкото на това и е учено.
Така че няма и какво толкова да очакваме да се случи.
Пък аз получих възможността да изразя правото си на глас, не, че преди не ходех да гласувам, но понеже не харесвах тези, които се предлагаха, събирах всичките бюлетини и ги слагах в плика заедно.
Ще бъда много щастлив, ако сега, когато се прави новият изборен закон, се въведе и една допълнителна бюлетина на която да пише:
" Не избирам никой от идиотите, които сте предложили, дайте други!"
Тогава ще има смисъл да ходя до изборната урна.
сряда, 20 октомври 2010 г.
Блог за Приятели и Поданици
В първата си публикация желая да споделя защо блогът ми се казва" За Приятели и Поданици", както и това за какво ще се пише в него. Разбира се всичко, винаги подлежи на промяна.
Хубавото на времето, в което живеем, е че видът на комуникациите ни дава възможност да споделяме по най-различен начин себе си със света, в който живеем. Може би няма да мине много време и една голяма част от съществата, които живеят в този момент на планетата Земя, ще осъзнаят, че всичките тези комуникации са напълно излишни за да бъдем във връзка по между си, но всяко нещо с времето и момента си.
Интернет пространството, ни дава възможност да бъдем свързани туксега, без значение къде се намираме реално. Което от своя страна дава възможност за едно много по-бързо развитие на съзнанието - както на отделния индивид, така и на социалните общности като цяло.
Как всеки един от нас и социалните общности ще използват тази възможност е друга тема на разговор, както и това, че независимо от възможността, която интернет дава за туксега, по-големият процент от индивидите ходещи по майката Земя, въобще не са тук и сега.
На този етап ще пиша основно на български, защото темите ще са за индивидите, хората и човеците, които се срещат на тази географска ширина, наречена от нашите предци България и запазила се с това име и до днес. Не знам дали тези, които ще четат блога ми, са наясно, че всъщност България е първата държава на географската ширина, наречена Европа, макар че към момента ние сме много далеч от определението за държава.
Сто процента съм наясно, че няма как да променя някого, както и да помогна на някого, но дълбоко вярвам, че един ден на географската ширина, наречена България ще се разхождат Човешки Същества.
С приятелите ще споделям познанието, което съм придобил през настоящият ми живот, както и това, което осъзнах през последните шест години от него.
С поданиците ще споделям, това което виждам и осъзнавам, както за случващото се на нашата географска ширина, така и за майката Земя и вселената като цяло.
Не претендирам, че това е нещо уникално или че това е истината за нещата, претендирам, че това е моята истина и моята уникалност, както и че всичко постоянно се променя и това е единственото сигурно нещо, защото няма ли промяна, няма живот.
Основната характеристика на живота е всичко тече, всичко се променя - и това му е най-хубавото на живота, а присъства ли и любовта, живота се превръща в райска градина.
Този блог е предназначен за хора, които имат желанието да научат истината за себе си, както и да осъзнаят какво означава да бъдеш свободно човешко същество.
Това е един безкраен процес, в който никой не може да научи никого, нито да помогне на някого, защото процесът е строго индивидуален.
Но човек има ли желанието, волята и търпението винаги ще се намери кой да го подкрепи.
За мен е без значение дали този блог ще представлява интерес за някого, защото той си е моят блог и чрез него аз споделям себе си със света.
И все пак, ако се намерят хора и човеци, за които блогът ще представлява интерес, от цялото си сърце им пожелавам смело да вървят по своя път и никога да не правят компромис със себе си в името на каквото и да е било.
Хубавото на времето, в което живеем, е че видът на комуникациите ни дава възможност да споделяме по най-различен начин себе си със света, в който живеем. Може би няма да мине много време и една голяма част от съществата, които живеят в този момент на планетата Земя, ще осъзнаят, че всичките тези комуникации са напълно излишни за да бъдем във връзка по между си, но всяко нещо с времето и момента си.
Интернет пространството, ни дава възможност да бъдем свързани туксега, без значение къде се намираме реално. Което от своя страна дава възможност за едно много по-бързо развитие на съзнанието - както на отделния индивид, така и на социалните общности като цяло.
Как всеки един от нас и социалните общности ще използват тази възможност е друга тема на разговор, както и това, че независимо от възможността, която интернет дава за туксега, по-големият процент от индивидите ходещи по майката Земя, въобще не са тук и сега.
На този етап ще пиша основно на български, защото темите ще са за индивидите, хората и човеците, които се срещат на тази географска ширина, наречена от нашите предци България и запазила се с това име и до днес. Не знам дали тези, които ще четат блога ми, са наясно, че всъщност България е първата държава на географската ширина, наречена Европа, макар че към момента ние сме много далеч от определението за държава.
Сто процента съм наясно, че няма как да променя някого, както и да помогна на някого, но дълбоко вярвам, че един ден на географската ширина, наречена България ще се разхождат Човешки Същества.
С приятелите ще споделям познанието, което съм придобил през настоящият ми живот, както и това, което осъзнах през последните шест години от него.
С поданиците ще споделям, това което виждам и осъзнавам, както за случващото се на нашата географска ширина, така и за майката Земя и вселената като цяло.
Не претендирам, че това е нещо уникално или че това е истината за нещата, претендирам, че това е моята истина и моята уникалност, както и че всичко постоянно се променя и това е единственото сигурно нещо, защото няма ли промяна, няма живот.
Основната характеристика на живота е всичко тече, всичко се променя - и това му е най-хубавото на живота, а присъства ли и любовта, живота се превръща в райска градина.
Този блог е предназначен за хора, които имат желанието да научат истината за себе си, както и да осъзнаят какво означава да бъдеш свободно човешко същество.
Това е един безкраен процес, в който никой не може да научи никого, нито да помогне на някого, защото процесът е строго индивидуален.
Но човек има ли желанието, волята и търпението винаги ще се намери кой да го подкрепи.
За мен е без значение дали този блог ще представлява интерес за някого, защото той си е моят блог и чрез него аз споделям себе си със света.
И все пак, ако се намерят хора и човеци, за които блогът ще представлява интерес, от цялото си сърце им пожелавам смело да вървят по своя път и никога да не правят компромис със себе си в името на каквото и да е било.
Абонамент за:
Публикации (Atom)