Предвидените и Непредвидения

Публикация първа

С тази публикация ще започна да ви разказвам разни истории за едни, дето ги бяха предвидили да бъдат някакви и един, който не го бяха предвидили. Или по-точно една част от историите на моя живот със реалните участници, като ще пропусна тези, които не са между живите, макар че някои от тях, бяха едни от най-сърцатите хора. Защото и най-жестокия бандит има по-голямо сърце от лукавата и мазна мижитурка. И за това много хора - наивни и диви, но сърцати не са между живите, но за сметка на това мижитурките все още не можем да ги изтрием от медиите, те са вечно оцеляващи.
Защото кукловодите, които разработиха мойте набори, държат на синджир всичките тези мижитурки.
Живеем в държава, в която дядовците превърнаха синовете си в безграбначни същества, а дъщерите си в курви, избиха внуците си и направиха внучките си проститутки, само и само за да си запазят собствеността върху някакви морално остарели материални блага.
Щях да съм много щастлив, ако можеше заедно с тях на днешно време да погребем и грозните обекти, които ни оставиха по-цялата територия на нашата прекрасна страна, но уви, ще са ни необходими доста финансови ресурси, за да се справим с тяхната безумна грандоманщина,
наследена и от безграбначните им синове.
На нас те оставиха само задълженията си и грозотата, която създадоха с тях.

Ще започна с Алексей Петров, двадесет години назад във времето. Млад, силен, вярващ в това, което прави, но дълбоко наивен, доверил се на кукловодите, че върши неща, без които няма как да оцелее нашата родина.
Когато се запознах с него, излъчваше огромно мъжкарство, беше убеден, че няма как държавата да се справи без него, беше изпратен в една чужда държава на обучение, за да се научи да се справя с престъпността, която се очакваше да се появи, сега след промените - всъщност те вече бяха факт, защото Тодор Живков през предната година беше паднал от власт и у нас беше дошла свободата и демокрацията, но и те като социализма и комунизма, имаха нужда от страж и жертви.
Оставяйки обаче насаме и разхождайки се, както с него, така и още някои други, незнаещи езика в тази държава и налагайки се да им превеждам в свободното им време, маските падаха и тогава наивността им излизаше наяве моментално.
За разлика от мен обаче, те не научиха, това, което аз научих от моя треньор по карате-до - между другото треньор на българският национален отбор по карате-до по това време, както и единия от неговите треньори. За сметка на това аз не научих каратето, защото разбрах, че нещо не е за мен, но трябваше да минат доста години, за да осъзная, че причината е здравословна. Та накратко, той и другите бяха предвидени да опазят свободата и демокрацията, дошли с късната ноемврийска есен на 1989 г.

През лятото на следващата година, след запознанството с Алексей Петров, седях в градината на Гранд хотел София, днес по-известен като Радисън, но и тогава, и сега парламентарните мишки и плъхове не можеш да ги изгониш от там, без значение колко ще им вдигнеш цената на кафето, те все имат пари да си платят, явно заплатата им основно отива за кафета.
Та седя си аз там с един човек на една преклонна възраст от над 65 години.
Говорим си и към нас се приближава някой - разбрах по израза на лицето на моя събеседник, тъй като бях с гръб.
Те се здрависаха и след това той ме запозна с Иван Костов, след като Костов тръгна навътре в двора на градината, моят събеседник ми каза: "Той ще стане голяма работа, така са го предвидили."
Обърнах се да го погледна още един път, червено лъвско панталонче над глезените, бели чорапи, черни обувчици, бяла ризка с къс ръкав до подмишниците и черна чанта в ръка, бая се позачудих какъв голям човек ще става, но аз имам един хубав навик да си замълчавам в такива моменти. Та замълчах си, само си погледнах мойте обувки, които бяха тимберланд, но по-важното е че си ги бях купил с пари, които съм си изкарал лично. Откровено казано, по онова време ми беше достта неудобно като се движех из София, защото хората навсякъде ме заглеждаха, просто в София такива дрехи не се продаваха тогава.

Бяха времена на промени, времена на бизнес - нормално, и аз станах бизнесмен, а имах и предимство, учех в друга държава, и то капиталистическа, което ми даваше възможност за контакти, които повечето хора нямаха.
С мои познати започнахме да работим заедно тук, в страната, отделно аз вече се бях запознал с доста хора в страната, където учех защото не само следвах, но и работех като барман в продължение на една година и нещо.
Занимавахме се с търговия, пътувахме, изкарваха се пари, нямаше проблем да звъннеш на някой познат и да му кажеш: "Трябват ми сто хиляди, утре или в други ден ти ги връщам." Нямаше договори, нямаше условия - всичко на честна дума.
По това време всякакви герои - сега мастити бизнесмени купуваха от нас и препродаваха.

Дворът на централата на Първа частна банка, моя милост - остри черни кожени каубойски ботуши, дънки и дънкова риза лейвис и черен кожен елек, беше на мода в държавата в която следвах и живеех.
До мен Васко, костюм, вратовръзка, куфарче в ръка, нервно пристъпя от крак на крак, цигара след цигара и само пита: "Сигурен ли си, че ще ни приеме?" Малко преди това сме при секретарката на Венци Йосифов, която ни е казала, че г-н Йосифов й е предал да го изчакам, защото му се е наложила важна среща и след нея ще ме приеме.
Още малко предистория: пътувайки и занимавайки се с търговия, за кратко време се запознахме с най-различни хора, знаете какви времена бяха, всеки беше тръгнал да прави бизнес.
Така се запознахме с Цецо и Васко от Плевен. Оказа се, че имали някаква връзка с Русия, можело да започнем по-голям бизнес с тях - с нашите възможности и с техните, щели чудеса да стават, мед и  мляко щели да потекат. Направиха се общи фирми, тръгнаха едни преговори, аз постоянно все задавах едни въпроси на хората от моя отбор, защото ние се смятахме за отбор не за бизнесмени.
Тогава си имахме един лав и те ми викаха "Пеше", та питам ги аз и искам да разберем, някой неща, но тези Цецо и Васко все се измъкват, а моите хора ми викат: "Стига бе, Пеше, какво те притеснява, щом хората не искат сега да отговорят, сигурно не му е дошло времето.
Та така, приеха ни, Васко се успокои, нещата тръгнаха, но аз пак продължих да питам, защото все повече нещо не ми харесваше. В крайна сметка се стигна до там моите хора да ми кажат, че Васко и Цецо не искали да говорят, пред мен, защото аз вместо да съм се съсредоточал върху нещата, все някакви въпроси съм задавал и по-добре да не съм присъствал на срещите, да не съм се притеснявал, мойто не се губело ниe сме били един отбор, аз казах ок, така да бъде.
Минаха няколко месеца и един ден се оказа че нашият цял отбор е извън играта.
А Цецо и Васко се оказаха подполковник и полковник от ДС Плевен - предвидени за бизнесмении. А тяхната връзка с Русия от доста години вече не е между живите. На един по късен етап и Цецко изгорял.
Васко Александров се оказа собственик на Агрополихим. Даже по едно време и вестник "Сега" имаше желанието да научи откъде Васко е имал парите за покупката.

Моят отбор остана с лафа: "Пеше, Пеше, не те послушахме, Пеше..." Нещо като, беше, беше, ама беше.
И изведнъж започнаха едни завличания, едни изнудвания и цялото доверие, което съществуваше до този момент се срина.

Оказа се, че без да разберем, сме влезнали в ерата на ченгетата и мутрите, откъде изпълзяха, така и не се разбра, но това продължава и до днес.
Всъщност от днешна гледна точка, те отникъде не са изпълзяли, те през цялото време са си били тук, както преди 1989 г., така и сега, всъщност още от Османската Империя - заптиета и хайдути, жандармерия и партизани, а сега ченгета и мутри.
Оказа се, че ние сме изпълзяли отнякъде, те винаги са си били предвидени.
От гореизброените лица ще отделя две, може би много хора няма да ме разберат, но каквито и да са били Алексей Петров и Венци Йосифов, каквито и да са сега, за мен те са Сърцати.

А ние, Пешовците се наложи да започнем отначало, само че вече поотделно.