Истинският бандит

Скъпи Приятели и Поданици,
Днес ще ви разкажа една история за двама души,
които не са между живите, но които аз няма как да забравя.

Първият беше мой добър познат, макар че за неговата махала и кварталите около нея беше ужас още от най-ранна детска възраст. Ако си спомням добре, още на 13-годишна възраст му бяха пришили кварталния. Но към мен имаше някакво друго отношение, просто ставаше друг като ме види.
Вторият го срещнах по-късно, когато започнах да ходя по нощни заведения. Познавах го много бегло. Когато много често се срещаш с някого по заведенията, в един момент започваш да си казваш здрасти, та с него си останахме само на поздрав.
Те просто си бяха родени луди глави, както казваше баба. А аз ще кажа че те просто си бяха родени бандити. Или ако живееха в индийската джунгла, нямаше как да бъдат нещо друго освен "бенгалски тигри". Просто носеха едно излъчване... да не се изправяш пред тях.

Дойде демокрацията и мисля, че не е трудно да се сетите какви станаха или всъщност си останаха истински бандити. Не си спомням и двамата да съм ги виждал с охрана около тях, никога не съм виждал тези с черните дрехи или два-три автомобила и тем подобни атрибути.
Всъщност, за да имаш охрана - от днешна гледна точка, или си мишка на кукловодите, които са ти назначили охрана или си станал водач на глутница кучета, които нямат друг начин да се прехранват. Та тях, двамата поне аз не съм ги виждал с охрана. Виждал съм ги, ако не сами, то най-много с още един или двама души, но за компания. Те и двамата умееха да се забавляват по техния си начин. Годините минаваха, все по-рядко ги виждах, просто нашите пътища се разделиха, може би през това време са разплакали много хора. Наистина не знам, какво са правили. Един ден в медиите съобщиха, че единия са го убили, не след дълго прочетох, че и другия е убит.

Вървя си из центъра на София, обикалям магазините - нещо си търсех... Влизам в един и веднага
виждам първия, за който ви разказвах. Тръгвам към него и преди да съм успял да го поздравя, той ми казва: "Иво, не ме познаваш!". Обръща се, а аз го подминавам и влизъм навътре. След малко, докато разглеждам дрехите в магазина, той се приближава и ми казва: "Виж, моята изтече, но най-малко искам да се случи нещо на човек като теб. Затова от днес нататък, ако някъде се видим, прави се че не ме познаваш".

Това беше и последната ни среща. Вече знаете, какво съобщиха медиите след около една година!

В началните години на демокрацията в София нямаше много заведения, още по-малко хубаво направени. Един ден с мой близък познат, разхождайки се по една от централните софийски улици, открихме, че е отворено ново.
Ние станахме първите редовни клиенти, че дори първия месец и половина вечерно време си бяхме само нашата компания. След това се превърна за дълго в едно от хитовите места на София, кой ли не се изреди да минава оттам.
Започна да се пълни, да няма места, защото не беше голямо, но винаги имаше една свободна маса точно до вратата на тоалетната. Решихме да си я направим нашата маса, тя дори не се виждаше от другата част на заведението.
И започна един купон на тази маса, играехме на карти, на дарц, вицове, смях, слагахме чинийка за стотинки за тези, които ходеха до тоалетната. И в един момент, независимо че масата не се виждаше от другата част на заведението, тя се превърна в атракция.
Та вторият, за който ви разказвам, започна също да идва по това време в заведението с тогавашната си приятелка и тяхна компания. Те почти всяка вечер бяха там. Той беше болезнено ревнив да не му погледнеш приятелката. Ако някой тръгнеше да му заговаря жената, с която е, често се стигаше и до бой, но това се случваше основно преди 89-та.
Та една вечер неговата приятелка и нейна приятелка се появиха при нас и ни попитаха: "Можем ли да поиграем карти с вас?"
Ние се спогледахме и казахме "ок", а малко по късно под формата на майтап, но и наистина, им подхвърлихме:"Ей да не отнесем някой бой заради вас!?" Защото това, където ви разказах по горе, си беше всеобща тайна. Приятелката му ни отговори: "Няма, той няма нищо напротив." И така те станаха почти всяка вечер част от компанията. Идваха при нас, а техните приятели си седяха в другата част на заведението.
През това време ние доста пътувахме и имаше моменти, в които ни нямаше за по-дълго в София.
Една вечер отиваме в заведението, тръгваме да си сядаме на масата и гледаме - табелка резерве. Барманът, който си беше жив хамстер, започна да кърши ръце, че масата била запазена.
Питаме за кой е запазена. Та ние година и половина вече седим на тази маса и цяла София знае за това, а той отговаря: "Не мога да ви кажа."
Както и да е, решихме да останем и да видим за кого е запазена. След известно време дойде вторият, за когото пиша и седна на масата. Вече разбрахме за какво става въпрос! Явно не е издържал на това, че в продължение на много вечери, на нашата маса седеше неговата приятелка.
Попитахме сервитьорката дали знае нещо и се оказа, че той е предложил да плати масата за един месец напред и е казал че ще я плаща всеки месец предварително.
А хамстерите или дъвчат, или въртят колелото - при тях няма средно положение. Те винаги ще си останат ненаситни, та дори и за домашни мишки не стават!
Дали ще ме разберете или не - това за мен е без значение, но е нужна много сила да се родиш без охрана, да живееш без охрана и да умреш без охрана.

Не знам дали се сетихте, но за сигурност и застраховка, въобще не го направих на въпрос...