Царство или Президентска Република

Скъпи приятелю-поданико,

Днес, разхождайки се из нашата столица, ми дойде усещането да напиша няколко реда по казуса нова конституция.
Тези, които следят блога ми, знаят, че пиша на база на личностите, които познавам и личните ми контакти с тях. Та и днешната тема ще бъде представена по същия начин.

Защо Царство? В моите представи за царството е залегнало следното... За да бъде човек цар, е необходимо да брани територията и поданиците, които живеят на нея. Да е готов всеки един момент да умре за нея. Да не се страхува от раните, които получава, да ги преглъща и да се ражда отново. Да е готов във всеки един момент да бъде предаден от някого. Да не го е страх да излезе на бойното поле, независимо колко пъти е бил раняван и също така да знае, че може и да му е за последно. Да не се крие зад този или онзи - без значение кой. Също така е необходимо да има царица, която да отговаря на същите критерии. И сега най-важното: да има фигури, които да отговарят на тези критерии. Тъй като познавам доста хора в милата ни татковина, а в последните 20 години се нагледах на какво ли не, за тези роли най-добре ми пасват Алексей Петров и жената, която е до него в момента - по моя информация... Имал съм възможността да се запозная и да контактувам и с двамата.
Въобще не ме интересува, кой какво мисли и кой какво ще каже.

Защо президентска република? В моите представи за президентска република е залегнало следното... За да бъде човек президент, е необходимо да бъде малко по-гъвкав. Да е готов да се договори с всеки и с никого. Да е готов да бъде надхитрен и да надхитри този срещу него.
Да знае кой да пусне в игра и кой да оттегли, без да му пука много-много. След като искаш да играеш на терена, трябва да си готав да излезеш и да влезеш на терена по всяко време. Също така е необходимо да има придружаваща го дама, която да отговоря на същите критерии. Пак се връщам към милата ни татковина и последните 20 години и за тези роли най-добре ми пасват Бойко Борисов и дамата, която е до него в момента - по моя информация. Имал съм възможност да се запозная и с двамата, но не съм контактувал с тях.
Въобще не ме интересува, кой какво мисли и кой какво ще каже.

Защо не Кралство? В мойте мисли за кралство все ми идва едно сравнение от българския език: "Някой е Крал и някой е крал - това все ми мирише, че някой е откраднал нещо и е станал Крал."
И изобщо не съм фен на нещата с "К" - комунизъм, капитализъм и тем подобни.
Демек, не желая да живея в комунистическо-капиталистическа демокрация или в капиталистично-комунистическа демокрация и Иван Костов да ми е примиер. Все ми мирише, че някой, нещо е откраднал.
Та от личен опит по времето на Иван Костов - мен един път ме изнудиха и ми взеха една сума, която средностатистическия българин не е сънувал, а и тези, дето минават за богати, ще се озъбят... И втори път се опитаха да ме измамят с малко по-малка сума, но не им мина номера, аз лично си прибрах парите, а кой плати сметката, въобще не ми пука.
Та като се видях с негово кралско величие Иван Костов, той ми каза, че нищо не знае и че той не отговаря за тези неща. Можело да направим очна ставка, ако аз и тези, за които говоря, се съгласяли. Благодарих му, след което се опитах по мой си начин да му обясня, че оттук натък ще има да си чака на завоя. Мина време и към настоящия момент имам чувство, че е вденал някои неща, но не е лесно да се промениш и да станеш човек. От сърце му желая успех в това начинание.

Що се отнася до управление, през моя цял живот съм се занимавал с това. Така се получи, в онези години нямаше кой да те вземе на работа и да ти даде заплат. Тогава всички ги съкращаваха или уволняваха, а предприятията ги затваряха. Или казано с други думи, подготвяли са ги за масова и касова преватизация.
А моята кръв кипeше и не можех и да си представя, че някой ще ми дава заплата. Така че се наложи от много млад да давам заплати. Което ме научи, че няма как да успея, ако във всеки един момент не знам къде са моите служители и какво правят. Какво остава да ме крадат или да изнудват някой друг без мое знание... Това за мен означава, че или не знам какво се случва или се правя, че не виждам. Но със сигурност ми показва, че тук не е моето място. Такива казуси с тях съм нямал. На един по-късен етап осъзнах, че когато участвам в игра, която не съм създал аз, а тя има правила или ги спазвам, ако желая да спечеля и победя, или излизъм от играта.
Избрах съвсем съзнателно да изляза, а също така го направих с достойнство.
Човек, ако е човек, е необходимо да знае дали да участва в нещо или да не участва, също така да знае кога да влезе да участва и кога да се оттегли.
Оказа се обаче, че на територията България има какво ли не, но липсват човеци.

Лично за мен няма значение дали ще живея в царството на Алексей Петров или в президентската ребуплика на Бойко Борисов, защото зная, че с който и от двамата да си стисна ръката, ще има кой да носи отговорност. Но не желая да живея в комунистическо-капиталистическо кралстово и такива като Андрей Райчев да ми дават акъл как де живея и кого да обичам.

Всъщност, на другаря Райчев само мога да му кажа, че ако наистина е такъв, за какъвто се представя, му е дошло времето да излезе, в която си пожелае медиа и да каже: "Скъпи кукловоди, тъй като аз през тези 20 години наблюдавам целия преход, смятам, че му е дошло времето да излезете на театралната сцена България заедно с вашите синджири роби и да ни обясните как за двадесет години станахте милионери и милиардери, като ви знам какви цървули бяхте."

На този народ вече тотално му е все тая кой идиот какъв иска да бъде, само на идиотите все още не им е ясно това. И най-добрия начин да го научат е да направят референдум.
Скъпи идиоти идва времето на референдумите, а не на преходите и реформите.

Скъпи приятелю-поданико, сега когато ще настъпи времето на референдумите, остава ние само да се научим да гласуваме осъзнато. Няма нужда въобще да ги съдим идиотите, даже и съдилища не са ни нужни - тях някой друг вече ги е осъдил и то им е достатъчно.
Накрая само да споделя, че през цялото това време съм работил с милионни, но така и не станах милионер. Пък и на кой ли му пука за това...

Перфектните Измамници

Скъпи приятелю - поданико, гражданино, другарю и разбира се мирянино.
Темата днес ще бъде за политиците, техните партии и техните акционери - наречени избиратели, и също така за поповете, техните религии и техните акционери - наречени миряни.

Или нещо като тука има - тука нема. Ако не знаеш какво е това - това е една игра, която се играе основно в района на Кирковския пазар, Централна гара и покрай някои спирки и подлези из София.
На подобни места се играе и на територията на цялата страна. Характерното за тази игра е, че печелят само поставени лица, обикновено едно или две, всички останали, които участват, губят. В момента на разкритие на измамата участниците хукват на различни посоки. Разбира се, те предварително са опознали района, който не случайно е избран. Много важно условие е да е удобен за бързо изнасяне и отърване от евентуални преследвачи. Ако случайно някой от участниците бъде заловен, той е категоричен, че не познава никого и че съвсем случайно е бил там. Като го попитат, защо е бягал, той отговаря: " Чух, че някой извика, бягайте, полиция, и аз се паникъосах и хукнах, това е и аз не знам какво се случи."
В действителност това е и задачата на един от участниците - усети ли, че става напечено, подава гореописания сигнал, след което те хукват и се събират на определено от тях място, ако всичко е ок.                                                                                                                                                                            
Ще подходя по малко по-различен начин. Вместо тука има - тука нема ще ви предложа да откриете приликите и разликите в по-долу предложения текст, имаше и продължава да има такива рубрики по вестниците и списанията...

Започвам!
Събира се малка група от хора, всичко е случайно, разбира се, всичко е в името на доброто и в името на хората. Но тази малка група от хора никога не споделя нищо с никого от участниците оттук насетне. След което се събира по-голям кръг от хора, още малко по-голям и се почва едно търчане из цялата страна. Разбира се, важно е да намерим най-добрите, най-кадърните, а бе изобщо, най-, най-, най-... И аз незнам какво най...


Та като съберем тези най, сме готови да учредим партията и разбира се, я учредяваме. И започваме от тези най да търсим най за съответния регион, разбира се, демократично. При малко по-голяма наблюдателност, може да се разбере, че този най за всеки един регион отдавна вече е там и очаква само да бъде открит, защото някой предварително му е наредил или го е насочил да се запише там и да очаква неговото избиране за най.
Няма как да не бъде избран този най, ако се случи случайно да не се получи правилната композиция, не е болка за умиране, остава за малко по късен етап, няма сега да слагаме прът в колелото, я. Всъщност даже понякога може и да се избере някой, на който не е било наредено или не е бил насочен, но в действителност да става, така че, няма голям проблем, той така или иначе няма да получава информацията. Стиковаме нещата и се подготвяме за най-важното, изборите, няма значение точно за кои, тъй като и за там отдавна са избрани най.

Идва и най-сублимният момент, избирателните листи, процесът е строго демократичен, отдавна вече са избрани най, но разбира се, е необходимо да ги впишем в листите.
Тук вече постановката е вижте сега, тези, които ще влязат в парламента, трябва да са професионалисти, да могат да контактуват и говорят пред хора, а бе да са най, ние тук направихме много неща, ама това вече не го можем. Нещо като те имат гъонсура, а ние нямаме, ние имаме само сура. Както и да е, постига се съгласие и по тази тема, нали всичко е в името на хората, а и за тяхно добро, няма да се караме, я. Ако някой не е съгласен, има правото да си тръгне или да остане, нали е демокрация вече. Всеки има право на избор и мнение, ама то винаги си е за негова сметка.

Идва и денят Х, в който се определят временните земни богове. Аз съм си го кръстил малък кръг.
Кръгът на политиците и техните партии, защото неговите цикли могът да бъдат от няколко месечни до няколко годишни, в зависимост какви земни богове избираме и разбира се, за коя територия или географска ширина. Защото на определени територии и географски ширини тази цикличност е различна в зависимост от климата.

Тук засега ще приключа с малкия кръг и ще навляза в другия, който съм си нарекъл големият кръг.

Така наречения голям кръг на поповете и техните религии. В зависимост от географските ширини и територии, те носят различни наименования, няма да ги изброявам сега. Както и няма да описвам това, което описвах до сега за малкия кръг. В този кръг всичко отдавна е разиграно, ако има някакви размествания те са незначителни.
Казано с други думи, ако някога сте влизали в казино... Там има ротативки, едноръки бандити, блек-джак, зарове и други забавления. Разбира се, и рулетка с определени места и друг начин на залагане. Тези от големия кръг отдавна са се наредили около рулетката и нямат и никакво намерение да стават от нея.
Тук цикличността се измерва в стотици години и хилядолетия. Всъщност, те не са богове, те са само представители на всевишните, отговарящи за различни територии и географски ширини.
Народа на това му вика:" От стара коза яре."

Идва ред и на акционерите, те разбира се, са едни и същи както за дружествата, наречени партии с техните надзорни съвети, управителни съвети и разбира се най-важните изпълнителните директори, така и за дружествата наречени религии, с техните надзорни съвети, управителни съвети и изпълнителни директори.

За малко ще отскоча до бизнеса и тамошните акционери, нали всички сме акционери поне у тази държава. Не знам дали помните, но имаше некаква масова, а после и касова преватизация, та всичките станахме, некви акционери. Дадоха ни некви книжки и некви бонове и казаха, че ще ни викнат на некакви събрания. После обаче казаха, че немало толкова големи зали у нашенско, та по некакъв друг начин сме щели да изразим правото си на глас. Мен лично ме викнаха веднъж у некакъв офис и ми дадоха некакви 20 лева.
Та тука некаде аз лично изгубих интересо да ме лъжат. Какво е ставало и кво става сега, не ме и интересува.

Но същественият момент е, че ни дадоха некакви хартии и ни казаха, че сме некакви. Не, че има кой знае какво значение като си некакъв акционер. Гледате какво става у Демократичната и братска Америка, изгарят само акционерите. Другите стават милионери, пътуват, кой със самолет, кой с яхта, кораби и други знайни и незнайни превозни средства. А за собственост ме е срам и да говоря, то не са квартали, градове, острови, даже някои тръгнаха да си купуват декари по Луната и Марс, че били наблизко и нямало да им отнема много време да отскочат дотам и да се връщат да видят как я караме ние, простите земляни.
А тука Българското овчарско куче нема никакъв срам, дигна целата правителствена ескадрила да снима некакъв къмпинг около некакво изкуствено езеро. А после врътнаха некое и друго кръгче над обширната ни татковина и за това харчи парите на данъкоплатеца.

Връщам се към "открийте разликите и приликите". Не знам дали сте схванали вече, но ще допоясня.
В случая с бизнеса има някакви хартийки, някакви книги и ако имаш късмет, можеш и да търсиш някаква отговорност.

В случая с партиите и религиите няма такива казуси, там имаш правото само да плащаш и да се молиш. Разликата се състои в това, че в единия случай плащаш и се молиш на земния бог. Дали той ще те чуе и ще ти отговори, е друг въпрос.
А следващия земен бог може да реши да му търси отговорност дотогава, докато му вземе всичките земни отговорности или както се договорят.

При тези, където са насядали около рулетката, е още по сложно. На тях също така имаш право само да се молиш и да плащаш, но те не носят отговорност дали всевишните богове ще те чуят и какво ще ти отговорят. Щото и те самите не контактуват с тях. Те са само техни представители или посланници.
Имат правото да си говорят каквото си искат, когато си искат и където си искат, а ти разбира се, си длъжен да си платиш и да се помолиш. А те, ако решат, може и в някой телевизионен сериал да се снимат, стига да им хареса някоя от героините.

Не знам, приятелю-поданико, какво разбра и какво ти казах, но всичко в крайна сметка си е за твоя сметка.

Защо не ям месо

публикация втора

Скъпи приятелю,

Днес ще продължа темата - по мой си начин, с мои преживявания и думи, без никакви научни термини, логика и каквото и да е друго.
Ако тази тема представлява за теб интерес на едно по-задълбочено ниво, има много хора, към които можеш да се обърнеш...
... химици,
... физици,
... геодезисти,
... философи,
.... и други болни хора...

А аз съм само един обикновен човек!

Ще направя една аналогия с триадата Блато, Планинско езеро и Пресъхнало езеро.
Ще я използвам и в други публикации от различно естество, защото лично на мен ми дава възможност да изразя най-лесно това, което желая да обясня. Също така видях, че за хората е много лесно да възприемат какво им казвам, когато обяснявам за функционирането на човешкото тяло.

Започвам с блатото: Който не е виждал блато и не е седял край него, ако има желание, да намери някое и да поседи, гледайки навътре. При късмет може да види какво се случва вътре в самия него. Към настоящия момент по-голямата част от хората в света и основно в западния свят са в такова състояние.
Точно това е състоянието, до което се достига, благодарение на консумацията на месо. Има хора,  които не могат да не ядат месо и такива, които така си мислят. Защото консумацията на месо е свързана с еволюцията на индивида, за която ще стане дума в специална публикация.
Всъщност яденето на месо зависи от нивото на съзнание, което индивида притежава.
Тъй като човешкият организъм с развитието на еволюцията става все по непригоден да усвоява месото, то започва да се наслагва като шлака в отделната клетка, което води до нейното замърсяване - идва и най-пагубното за нея и целия организъм, сменя се честотата на нейното трептене.
Казано с други думи, променя се трептенето както на отделната клетка, така и на целия организъм. Това е и първия етап на заблатяването, след което започва допълнителното замърсяване с какво ли не - храни, лекарства, алкохол и т.н.. На първо място, пак с месото, защото някога хората са яли изключително чисто месо в много малки количества за баланс. В настоящия момент голяма част от месото, което се предлага за консумация, първо е на възраст по-голяма, от тези, които го консумират, второ - пълно е с всякакви антибиотици и анаболи, пестициди и хебрициди и разбира се, за десерт, вече е с гмо разклонения.
До един момент отделната клетка и тялото издържат и след това се сриват. И започват циклите на най-различни болести. Също така се получава промяна и в емоционалните състояния на индивида, както и най-пагубното за него, започва да не отразява правилно реалността или заобикалящата го действителност.

Получава се натравяне на организма и в същото това време, зависимост от това натравяне.
И идва моментът в който много хора казват:" Ако не ям месо, не мога да се наям..."
Истината е, че заблатената територия има нужда от тази отрова, която се е получила вътре в организма или по-точно всякаквите микроорганизми, които създават блатото. Балансът е нарушен и красивото и чисто планинско езеро е започнало да се превръща в блато. Нарушава се екосредата на организма и всичко започва да умира постепенно, хората само си мислят, че смъртта идва изведнъж. Смъртта настъпва всеки ден именно по този начин. Нашите тела умират ден подир ден - така умираме и ние самите с тях.

Всъщност хората се тъпчат с месо, защото това им помага да подтиснат агресията, която се насъбира все повече и повече вътре в тях, причинена от несъгласието с това, което се случва в средата, в която живеят, и съответно с това, което се случва вътре в самите тях. Същото това несъгласие води до състоянието, в което са изпаднали днешните хора заради прекалена консумация не само на месо, но и на всичко, което им попадне. Затова и живеем в хиперактивно общество на безумни консуматори. Трудният казус е, че и новородените деца няма как да станат други. Защото след като си се родил в среда от заблатени или пресъхнали индивиди и хора, не е лесно ти самият да станеш нещо друго, освен блато или пресъхнало езеро. За да може човек да се измъкне от този наследствен капан, са нужни много желание, воля, търпение и разбира се, никак не е за подценяване думичката късмет.
В основата на процесите за започване на заблатяване и пресушаване на планинското езеро са мислите и емоциите на хората, произтичащи от социалната среда в която те съществуват.
Тук е мястото да споделя, че поради уникалността на човешкото тяло, в един и същи момент една част от тялото може да бъде заблатена, а друга пресушена. На това аз казвам двустранен дисбаланс. Дисбалансът може да бъде най-различен - едностранен, двустранен, тристранен и т.н., но това пак ще е тема на други публикации, когато им дойде времето.

Накрая мога да ви кажа само, че има четири основни етапа, през които индивидът е необходимо да се опита да премине, ако желае нещо да осъзнае по тази тема. С една малка уговорка, всеки един е различен и уникален и за това тези етапи ще бъдат различни за всеки един. Може да са четири, но може да са повече или по-малко.
Сега ще ги разделя на четири: първият е да не ядеш месо три месеца, след това шест, девет и накрая една година. Ако не си бил с много голямо заблатяване, ще си разбрал какво съм се опитвал да обясня.

А сега за тези, които не ядят месо, но не са наясно с процесите на поддържане на микрофауната в езерото. Това, че не ядете месо е добре, макар че не е сигурно за някои от вас дали не е по-добре да ядете... Тъй като именно за вас се отнася термина пресъхнало езеро. Но тъй като тук става въпрос за месоядци, ще има друга тема за вегетарианци и вегани.

За да завърша, само ще кажа, че и за тези, които са се превърнали в блато, както и за тези, които са пресъхнало езеро, пътят до чистото езеро, през което тече живота, е един и същ.





   

Защо не ям месо

публикация първа

Скъпи приятелю,

Не ям месо, не защото

• обичам животните,
• съм вегетарианец или веган,
• или пък болен от някаква друга болест...

... а защото обичам себе си, но ми бяха нужни много години да го осъзная.

Също така е важно да се случи по естествен път, демек ненасилствено - нито от някой друг, нито от теб самия, както се получи при мен.
Защото когато си спрял месото по насилствен начин не ти остава нищо друго, освен да станеш гневен веган или военен веган, това са термини, които самите вегани използват за себе си, че даже се и гордеят с това. Но всъщност, за да убива и да яде човек месо, това означава, че в него има някаква скрита или по-точно неосъзната агресия. Когато спре да яде месо, тази агресия избива в нещо друго.
Това ще обясня в друга публикация, по мой си начин и с мой си думи, сега ще се върна към тази тема - защо не ям месо.

Принципно, аз не съм бил и голям месоядец.
Ще ви споделя как спрях да ям колбаси: В началото на деведесетте години учех в чужбина и пътувах често между България и страната в която учех. Така че, бях си в София за няколко дни. Понеже не пазарувах, ядях каквото "нашите" са купили. Та, седнал съм аз и ям някакви неща и кремвирши, а ние имахме куче, казваше се Рики. Та гледа ме Той, всеки който е имал куче, знае как те гледат, когато се храниш. Но ние не му давахме да яде, освен когато си му е времето за хранене.
Все пак аз реших да му дам кремвирш, подадох му едно парче, а той някак си го изпусна, което не беше характерно за него. След това го помириса, погледна ме в очите, обърна се и си тръгна.
Останах с отворена уста, та от тогава и не ям колбаси.
Така че, от този момент нататък, ако ядях месо, гледах да е хубаво и прясно - когато ядях, защото не беше много често.
По-интересното за мен беше, че аз основно имах желание да ям по време на постите, великденските и коледните, някак си все по това време ми се дояждаше. И винаги се намираше някой, който да ми дава акъл, че било пости и не се ядяло месо. Пък аз му казвах да си гледа работата, че ще ям каквото си искам и когато си искам... В един момент се усетих, че това е някакъв протест, свързан с религията. След като спрях да ям месо и минаха някоя и друга година, разбрах защо е бил този протест и че наистина е свързан с религията, но затова ще стане въпрос в други публикации на тема религия.

Та минаваха годините и една сутрин, преди изгрева на слънцето, се намерих на летището в Мумбай, Индия.
От една страна, много влажно и миризливо - от друга, невероятна екзотика...  Беше сутринта на 08 януари 2005 г.
Преди обяд бях в Пуна, друг град в Индия, където има един център за който бях тръгнал, но всъщност не знаех къде отивам. За този център се говорят какви ли не неща. Искам само да ви кажа, че всичко, каквото сте чули, или не сте чули за него, е вярно.
На другата сутрин, 09 януари 2005 г. се събудих и някак си отвътре ми дойде, че не желая повече да ям месо. А че не е естетично да се ядат трупове, е тема на друг разговор.

Към днешна дата мога само да кажа, че е необходимо всеки сам да осъзнае, дали желае да яде или да не яде месо, така както и аз самият не знам дали бих ял или не ял месо. Също така имаше един период през месец юни на 2008 г., когато за няколко дни ядох малко месо, разбрах защо ядох, научих, каквото научих, и знам, че към настоящия момент не желая да ям месо.

Предвидените и Непредвидения

Публикация първа

С тази публикация ще започна да ви разказвам разни истории за едни, дето ги бяха предвидили да бъдат някакви и един, който не го бяха предвидили. Или по-точно една част от историите на моя живот със реалните участници, като ще пропусна тези, които не са между живите, макар че някои от тях, бяха едни от най-сърцатите хора. Защото и най-жестокия бандит има по-голямо сърце от лукавата и мазна мижитурка. И за това много хора - наивни и диви, но сърцати не са между живите, но за сметка на това мижитурките все още не можем да ги изтрием от медиите, те са вечно оцеляващи.
Защото кукловодите, които разработиха мойте набори, държат на синджир всичките тези мижитурки.
Живеем в държава, в която дядовците превърнаха синовете си в безграбначни същества, а дъщерите си в курви, избиха внуците си и направиха внучките си проститутки, само и само за да си запазят собствеността върху някакви морално остарели материални блага.
Щях да съм много щастлив, ако можеше заедно с тях на днешно време да погребем и грозните обекти, които ни оставиха по-цялата територия на нашата прекрасна страна, но уви, ще са ни необходими доста финансови ресурси, за да се справим с тяхната безумна грандоманщина,
наследена и от безграбначните им синове.
На нас те оставиха само задълженията си и грозотата, която създадоха с тях.

Ще започна с Алексей Петров, двадесет години назад във времето. Млад, силен, вярващ в това, което прави, но дълбоко наивен, доверил се на кукловодите, че върши неща, без които няма как да оцелее нашата родина.
Когато се запознах с него, излъчваше огромно мъжкарство, беше убеден, че няма как държавата да се справи без него, беше изпратен в една чужда държава на обучение, за да се научи да се справя с престъпността, която се очакваше да се появи, сега след промените - всъщност те вече бяха факт, защото Тодор Живков през предната година беше паднал от власт и у нас беше дошла свободата и демокрацията, но и те като социализма и комунизма, имаха нужда от страж и жертви.
Оставяйки обаче насаме и разхождайки се, както с него, така и още някои други, незнаещи езика в тази държава и налагайки се да им превеждам в свободното им време, маските падаха и тогава наивността им излизаше наяве моментално.
За разлика от мен обаче, те не научиха, това, което аз научих от моя треньор по карате-до - между другото треньор на българският национален отбор по карате-до по това време, както и единия от неговите треньори. За сметка на това аз не научих каратето, защото разбрах, че нещо не е за мен, но трябваше да минат доста години, за да осъзная, че причината е здравословна. Та накратко, той и другите бяха предвидени да опазят свободата и демокрацията, дошли с късната ноемврийска есен на 1989 г.

През лятото на следващата година, след запознанството с Алексей Петров, седях в градината на Гранд хотел София, днес по-известен като Радисън, но и тогава, и сега парламентарните мишки и плъхове не можеш да ги изгониш от там, без значение колко ще им вдигнеш цената на кафето, те все имат пари да си платят, явно заплатата им основно отива за кафета.
Та седя си аз там с един човек на една преклонна възраст от над 65 години.
Говорим си и към нас се приближава някой - разбрах по израза на лицето на моя събеседник, тъй като бях с гръб.
Те се здрависаха и след това той ме запозна с Иван Костов, след като Костов тръгна навътре в двора на градината, моят събеседник ми каза: "Той ще стане голяма работа, така са го предвидили."
Обърнах се да го погледна още един път, червено лъвско панталонче над глезените, бели чорапи, черни обувчици, бяла ризка с къс ръкав до подмишниците и черна чанта в ръка, бая се позачудих какъв голям човек ще става, но аз имам един хубав навик да си замълчавам в такива моменти. Та замълчах си, само си погледнах мойте обувки, които бяха тимберланд, но по-важното е че си ги бях купил с пари, които съм си изкарал лично. Откровено казано, по онова време ми беше достта неудобно като се движех из София, защото хората навсякъде ме заглеждаха, просто в София такива дрехи не се продаваха тогава.

Бяха времена на промени, времена на бизнес - нормално, и аз станах бизнесмен, а имах и предимство, учех в друга държава, и то капиталистическа, което ми даваше възможност за контакти, които повечето хора нямаха.
С мои познати започнахме да работим заедно тук, в страната, отделно аз вече се бях запознал с доста хора в страната, където учех защото не само следвах, но и работех като барман в продължение на една година и нещо.
Занимавахме се с търговия, пътувахме, изкарваха се пари, нямаше проблем да звъннеш на някой познат и да му кажеш: "Трябват ми сто хиляди, утре или в други ден ти ги връщам." Нямаше договори, нямаше условия - всичко на честна дума.
По това време всякакви герои - сега мастити бизнесмени купуваха от нас и препродаваха.

Дворът на централата на Първа частна банка, моя милост - остри черни кожени каубойски ботуши, дънки и дънкова риза лейвис и черен кожен елек, беше на мода в държавата в която следвах и живеех.
До мен Васко, костюм, вратовръзка, куфарче в ръка, нервно пристъпя от крак на крак, цигара след цигара и само пита: "Сигурен ли си, че ще ни приеме?" Малко преди това сме при секретарката на Венци Йосифов, която ни е казала, че г-н Йосифов й е предал да го изчакам, защото му се е наложила важна среща и след нея ще ме приеме.
Още малко предистория: пътувайки и занимавайки се с търговия, за кратко време се запознахме с най-различни хора, знаете какви времена бяха, всеки беше тръгнал да прави бизнес.
Така се запознахме с Цецо и Васко от Плевен. Оказа се, че имали някаква връзка с Русия, можело да започнем по-голям бизнес с тях - с нашите възможности и с техните, щели чудеса да стават, мед и  мляко щели да потекат. Направиха се общи фирми, тръгнаха едни преговори, аз постоянно все задавах едни въпроси на хората от моя отбор, защото ние се смятахме за отбор не за бизнесмени.
Тогава си имахме един лав и те ми викаха "Пеше", та питам ги аз и искам да разберем, някой неща, но тези Цецо и Васко все се измъкват, а моите хора ми викат: "Стига бе, Пеше, какво те притеснява, щом хората не искат сега да отговорят, сигурно не му е дошло времето.
Та така, приеха ни, Васко се успокои, нещата тръгнаха, но аз пак продължих да питам, защото все повече нещо не ми харесваше. В крайна сметка се стигна до там моите хора да ми кажат, че Васко и Цецо не искали да говорят, пред мен, защото аз вместо да съм се съсредоточал върху нещата, все някакви въпроси съм задавал и по-добре да не съм присъствал на срещите, да не съм се притеснявал, мойто не се губело ниe сме били един отбор, аз казах ок, така да бъде.
Минаха няколко месеца и един ден се оказа че нашият цял отбор е извън играта.
А Цецо и Васко се оказаха подполковник и полковник от ДС Плевен - предвидени за бизнесмении. А тяхната връзка с Русия от доста години вече не е между живите. На един по късен етап и Цецко изгорял.
Васко Александров се оказа собственик на Агрополихим. Даже по едно време и вестник "Сега" имаше желанието да научи откъде Васко е имал парите за покупката.

Моят отбор остана с лафа: "Пеше, Пеше, не те послушахме, Пеше..." Нещо като, беше, беше, ама беше.
И изведнъж започнаха едни завличания, едни изнудвания и цялото доверие, което съществуваше до този момент се срина.

Оказа се, че без да разберем, сме влезнали в ерата на ченгетата и мутрите, откъде изпълзяха, така и не се разбра, но това продължава и до днес.
Всъщност от днешна гледна точка, те отникъде не са изпълзяли, те през цялото време са си били тук, както преди 1989 г., така и сега, всъщност още от Османската Империя - заптиета и хайдути, жандармерия и партизани, а сега ченгета и мутри.
Оказа се, че ние сме изпълзяли отнякъде, те винаги са си били предвидени.
От гореизброените лица ще отделя две, може би много хора няма да ме разберат, но каквито и да са били Алексей Петров и Венци Йосифов, каквито и да са сега, за мен те са Сърцати.

А ние, Пешовците се наложи да започнем отначало, само че вече поотделно.

Истинският бандит

Скъпи Приятели и Поданици,
Днес ще ви разкажа една история за двама души,
които не са между живите, но които аз няма как да забравя.

Първият беше мой добър познат, макар че за неговата махала и кварталите около нея беше ужас още от най-ранна детска възраст. Ако си спомням добре, още на 13-годишна възраст му бяха пришили кварталния. Но към мен имаше някакво друго отношение, просто ставаше друг като ме види.
Вторият го срещнах по-късно, когато започнах да ходя по нощни заведения. Познавах го много бегло. Когато много често се срещаш с някого по заведенията, в един момент започваш да си казваш здрасти, та с него си останахме само на поздрав.
Те просто си бяха родени луди глави, както казваше баба. А аз ще кажа че те просто си бяха родени бандити. Или ако живееха в индийската джунгла, нямаше как да бъдат нещо друго освен "бенгалски тигри". Просто носеха едно излъчване... да не се изправяш пред тях.

Дойде демокрацията и мисля, че не е трудно да се сетите какви станаха или всъщност си останаха истински бандити. Не си спомням и двамата да съм ги виждал с охрана около тях, никога не съм виждал тези с черните дрехи или два-три автомобила и тем подобни атрибути.
Всъщност, за да имаш охрана - от днешна гледна точка, или си мишка на кукловодите, които са ти назначили охрана или си станал водач на глутница кучета, които нямат друг начин да се прехранват. Та тях, двамата поне аз не съм ги виждал с охрана. Виждал съм ги, ако не сами, то най-много с още един или двама души, но за компания. Те и двамата умееха да се забавляват по техния си начин. Годините минаваха, все по-рядко ги виждах, просто нашите пътища се разделиха, може би през това време са разплакали много хора. Наистина не знам, какво са правили. Един ден в медиите съобщиха, че единия са го убили, не след дълго прочетох, че и другия е убит.

Вървя си из центъра на София, обикалям магазините - нещо си търсех... Влизам в един и веднага
виждам първия, за който ви разказвах. Тръгвам към него и преди да съм успял да го поздравя, той ми казва: "Иво, не ме познаваш!". Обръща се, а аз го подминавам и влизъм навътре. След малко, докато разглеждам дрехите в магазина, той се приближава и ми казва: "Виж, моята изтече, но най-малко искам да се случи нещо на човек като теб. Затова от днес нататък, ако някъде се видим, прави се че не ме познаваш".

Това беше и последната ни среща. Вече знаете, какво съобщиха медиите след около една година!

В началните години на демокрацията в София нямаше много заведения, още по-малко хубаво направени. Един ден с мой близък познат, разхождайки се по една от централните софийски улици, открихме, че е отворено ново.
Ние станахме първите редовни клиенти, че дори първия месец и половина вечерно време си бяхме само нашата компания. След това се превърна за дълго в едно от хитовите места на София, кой ли не се изреди да минава оттам.
Започна да се пълни, да няма места, защото не беше голямо, но винаги имаше една свободна маса точно до вратата на тоалетната. Решихме да си я направим нашата маса, тя дори не се виждаше от другата част на заведението.
И започна един купон на тази маса, играехме на карти, на дарц, вицове, смях, слагахме чинийка за стотинки за тези, които ходеха до тоалетната. И в един момент, независимо че масата не се виждаше от другата част на заведението, тя се превърна в атракция.
Та вторият, за който ви разказвам, започна също да идва по това време в заведението с тогавашната си приятелка и тяхна компания. Те почти всяка вечер бяха там. Той беше болезнено ревнив да не му погледнеш приятелката. Ако някой тръгнеше да му заговаря жената, с която е, често се стигаше и до бой, но това се случваше основно преди 89-та.
Та една вечер неговата приятелка и нейна приятелка се появиха при нас и ни попитаха: "Можем ли да поиграем карти с вас?"
Ние се спогледахме и казахме "ок", а малко по късно под формата на майтап, но и наистина, им подхвърлихме:"Ей да не отнесем някой бой заради вас!?" Защото това, където ви разказах по горе, си беше всеобща тайна. Приятелката му ни отговори: "Няма, той няма нищо напротив." И така те станаха почти всяка вечер част от компанията. Идваха при нас, а техните приятели си седяха в другата част на заведението.
През това време ние доста пътувахме и имаше моменти, в които ни нямаше за по-дълго в София.
Една вечер отиваме в заведението, тръгваме да си сядаме на масата и гледаме - табелка резерве. Барманът, който си беше жив хамстер, започна да кърши ръце, че масата била запазена.
Питаме за кой е запазена. Та ние година и половина вече седим на тази маса и цяла София знае за това, а той отговаря: "Не мога да ви кажа."
Както и да е, решихме да останем и да видим за кого е запазена. След известно време дойде вторият, за когото пиша и седна на масата. Вече разбрахме за какво става въпрос! Явно не е издържал на това, че в продължение на много вечери, на нашата маса седеше неговата приятелка.
Попитахме сервитьорката дали знае нещо и се оказа, че той е предложил да плати масата за един месец напред и е казал че ще я плаща всеки месец предварително.
А хамстерите или дъвчат, или въртят колелото - при тях няма средно положение. Те винаги ще си останат ненаситни, та дори и за домашни мишки не стават!
Дали ще ме разберете или не - това за мен е без значение, но е нужна много сила да се родиш без охрана, да живееш без охрана и да умреш без охрана.

Не знам дали се сетихте, но за сигурност и застраховка, въобще не го направих на въпрос...

Българско Овчарско Куче

Скъпи поданици,
не зная да ли сте запознати със следния факт.

Българското овчарско куче, както и каракачанското куче, са породи, уникални с това, че могът да бъдат обучени да изкарват сутрин стадото на паша и да го връщат вечер в кошарата без пастира. Разбира се, това се е случвало в едни други времена, но тъй като всичко ново е добре забравеното старо, в този момент имаме невероятната възможност да наблюдаваме това на живо и дори да участваме пълноценно или непълноценно.

Все пак живеем в правова и демократична държава, при това член на една по-голяма кошара, наречена Европейски съюз.

Затова аз съвсем съзнателно гласувах за българското овчарско куче, тъй като през последните години се нагледах на всякакви идиоти, кретени и чучела.

Самият аз дори лично участвах в създаването на една партия от мишки и няколко плъха, дори бях член на изпълнителното бюро, нещо като ЦК на партията, защото в онзи момент от моя живот обстоятелствата ме бяха притиснали и смятах, че това е единственият начин да помогна както на себе си, така и на държавата като цяло. Така че близо две години от моя живот минаха и в това направление. Но това е тема на друг разговор и затова ще спра дотук с нея.

Та стопаните на по-големия селскостопански двор видяха, че няма как да се оправят с паплачта, нарекла се политически елит, а същевременно в полезрението им попадна българското овчарско куче - и понеже те водят всякакви записки за нас от много векове насам, сигурно някой се е сетил за определените качества на породата и решиха да му дадат подкрепа с надеждата, че един ден може и да се появи пастир.

Те много добре знаят, че то...

... не е изпращано на обучение в Лондон от Партията Майка;

... не се е съгласявало да дойде в България, защото е имало да получава някакви имоти;

... не е историк;

... не ни е убеждавало, че пътят за Европа минава през Босфора;

... не е разпродало държавата на безценица, а след това ни е казало, че ще ни чака на някакъв завой по пътя за Европа, то ние винаги сме си били в Европа;

... не е успяло за кратко да открадне много и да остане неразбрано;

... то дори не е професор;

... и преподавателка в университет не е;

... няма и намерение да сдава властта, както и едните, и другите направиха в началото;

... и куфарчета няма как да раздава, защото такива вече няма;

... то е само Българско овчарско куче.

Засега масовата овца в кошарата България си го харесва, а това, че - по всичко личи, че ще се повтори зимата от периода с куфарчетата, която беше умишлено причинена, няма как да се препише на българското овчарско куче.

Щото тези от големия селскостопански двор са много наясно със ситуацията и затова го вързаха и му казаха "Дръж и пази!", то горкото на това и е учено.

Така че няма и какво толкова да очакваме да се случи.

Пък аз получих възможността да изразя правото си на глас, не, че преди не ходех да гласувам, но понеже не харесвах тези, които се предлагаха, събирах всичките бюлетини и ги слагах в плика заедно.

Ще бъда много щастлив, ако сега, когато се прави новият изборен закон, се въведе и една допълнителна бюлетина на която да пише:

" Не избирам никой от идиотите, които сте предложили, дайте други!"

Тогава ще има смисъл да ходя до изборната урна.